Беше есента през изминалата вече година – преди около 2 месеца. Бях обещал на една фирма да преправя едно съоръжение за техните нужди. Реших да им спестя 40-50 лева за куриер и им казах да достявят желязото в техния офис в областния град, а аз да го взема от там в удобен момент. Бях ходил в офисът преди няколко години. Тогава там имаше двама мъже и това подсъзнателно ме подлъга и ме вкара във филма.
Уличката , където се намира офисът на тая фирма , е пресечка на голям булевард, но се оказа, че е доста пуста, поне в обедните часове. Даже успях да паркирам очуканото комби на десетина метра от вратата на офиса. Звъннах, отворих и от стаята излезе едно момиче, което вместо „Добър ден“ ми каза „Аз тежко не мога да вдигам“. „Няма проблем“ - отвърнах и , мислейки си : „Все едно аз мога“. С годините се бях сдобил с двустранна херния, и крив амортизиран кръст, който от време ме оставя с болки в неудобно положение. Прагът беше нисък и не беше проблем да провлача желязото на тротоара. По тротоара също нямах проблем. Нападалите листа изиграха ролята на смазка. С риск да скъсам тампоните завлякох съоръжението до багажника на колата. Изправих се да си поема дъх. Момичето беше тръгнало към булеварда да търси някой да помогне качим желязото в багажника. На уличката нямаше никой. Само една възрастна около 70 години жена , прегърбена на около 45 градуса ходеше бавно по тротоара и мъкнеше две торби, колкото да подчертае безнадеждността на ситуацията. Събирах сили сам да се напъна и да се опитам да кача желязото в багажника и проклинах съдбата си на електрончик, който трябва да се занимава и с тежки машинарии. Сигурно гримасата по лицето ми е била доста изразителна, защото възрастанта жена, която вече беше дошла до колата спря и ме попита : „Да помогна ли?“. Шашна ме. Тази женица явно не си даваше сметка, че желязото е тежко – около 60-70 кг. „Но това е МНОГО тежко!“ почти извиках в отговор, но докато се осъзная, тя напрви 2-3 крачки, хвана механизма от едната страна и изкомандва - „Хващай!“. Посегнах със смесени чувства. Повече очаквах, че жената след като се напъне, ще се откаже. Но за моя изненада метнахме желязото в багажника без проблем. Само го донатиках над задния мост на колата . Жената през това време си беше взела торбите и си тръгна по пътя. „Вие да не сте щангист?“ - попитах я. „Не съм“ – отговори ми тя. 'Тези торби, дето ги мъкна, да не са леки? ПОНЯКОГА НА ЧОВЕК МУ ТРЯБВА МНОГО МАЛКО ПОМОЩ, ЗА ДА МОЖЕ ДА СИ СВЪШИ РАБОТАТА.” - каза тя и си продължи по пътя. Единственото смислено нещо , което направих е да извикам след нея - „Много Ви благодаря!“.
През това време момичето от офиса дойде само. Не беше успяла да намери никого да викне за помощ. Като видя желязото в колата се опули - „Вие сте го качили сам!“ . „Не“- отвърнах и. „Ето онази жена ми помогна“, след което тя се ококори още повече.
От тогава тая случка, граничеща се нереалното, не ми излиза от главата и реших да я напиша.
Пожелавам на всички да имат моя късмет, ако изпаднат в безнадеждна ситуация, а които могат да помагат – нека го правят. Понякога на човек му трябва много малко помощ, за да си свърши работата.
https://www.youtube.com/watch?v=DBCepnHG0yE